Умереност

Да хапнеш докъдето е достатъчно, да пийнеш докъдето ти е мярката, да замълчиш когато е удачно, да си тръгнеш когато му е дошло времето, да спреш когато трябва. За много това ще звучи като супер-сила, но всъщност това е една способност, която всички ние носим у себе си. Това е една от най-пипкавите добродетели за придобиване на майсторство. Прилича на ходене на въже, защото се изисква да балансираме умело между ляво и дясно, за да не паднем в крайността на нито едно от двете, а да останем прави, точно по средата.

Това изкуство се нарича Умереност.

Всички духовни учители и мъдреци винаги са говорили за нея. Тя е изключително важна, защото без нея залитаме и падаме в дъното на някоя крайност, което е силно нежелателно, поради факта, че се изисква неистово усилие да се измъкнем оттам. В Будизма умереността е една от основите на учението. Там нито трябва да се борим с желанията си като ги потушаваме, нито трябва да си угаждаме излишно. Гони се средния път. Идеалният център – златната среда.

Но как по-точно да го намерим?

Има два основни подхода към него. Първият е най-разпространеният вариант, който всички сме опитвали и който по-рядко носи добри резултати. Вторият е по-малко известен, но и далеч по-ефективен.

При първия в нас възниква осъзнаването, че сме в дисбаланс. След това възниква чистото ни желание и намерение да направим нещо по въпроса. Решаваме, че това не може да продължава така и имаме нужда от промяна, от баланс. Дали проблема ще е прекомерното ядене, пиене, угаждане или друго, няма значение – подхода е един и същ. За пример нека вземем яденето и пиенето. Виждаме, че консумираме далеч повече от необходимото и вече сме започнали да си вредим. Решаваме, че ще ги намалим като това би следвало да ни доведе до баланса. На теория е чудесно, но на практика не е особено ефективно. Началният приток на воля и засилената ни решителност може да дадат временен резултат, но той приключва много бързо. Дори да сме успели да се ограничим за няколко дни, то не след дълго вече се чувстваме постигнали и си казваме, че сме му хванали цаката и е време да се наградим. Другия вариант е въобще да не ни се получи. Като цяло всички сме виждали как тези опити завършват. При тях лошото е, че от една страна не успяваме да постигнем търсената цел, но се случва и нещо още по-неприятно. Трупаме поражения. Това ще рече, че след всеки следващ неуспешен опит затвърждаваме тихото гласче в главата си, което все ни повтаря „недей, няма смисъл, не можеш“ и т.н. И така лека по лека започваме да му вярваме, че наистина това е извън нашият контрол, примиряваме се, че просто „сме си такива“ и се отказваме вовеки.

При първият подход голямата грешка е, че липсва начален етап на промяна, усещане за новост, за експеримент, за упражнение или временна трудност; липсва дисциплината.

За да осигурим победата си (и то постоянната такава), е необходимо да започнем по малко по-различен начин. Вторият подход коригира това.

При него щом възникне осъзнаването за дисбаланс и последващото желание за промяна, то се захващаме за работа. Този подход изисква будност и наблюдение на процесите, които текат в нас. Това е, защото при него започваме директно със период на суша, на въздържание. Може да е една седмица, а ако си по-силен и разпознаваш нуждата си от рязка промяна – може да го направиш за един или няколко месеца. Целта си остава същата – постигане на баланс. Но подхода е коренно различен, защото за да постигнем реална промяна имаме нужда от реална промяна. А когато напълно изключим нещо от живота си – рязко чувстваме и виждаме промяната. В примера с яденето и пиенето това може да се изрази по този начин: влизаме във временен пост, както и напълно ограничаваме нещата, с които се борим (в този случай - алкохола). През тази една или няколко седмици ще живеем по различен, нов за нас начин, което ще доведе до нови и различни пътеки/развои/резултати от обичайните в живота ни. Ще имаме възможността да изследваме реалността си без „най-важното ни“ за да видим как би изглеждал живота без него. Бъди спокоен, всичко това е временно. Тази мисъл ще ти дава кураж да издържиш. Тук, дори да сме издържали просто една седмица отново затвърждаваме едно гласче в главата си. То може би почти не се чува вече, защото отдавна сме спрели да го слушаме. Този глас казва: „можеш, това не ти трябва, ти си негов господар, а не обратното“. Най-малкото, сме видели, че наистина можем! Щом можем за седмица, значи можем и за месец. Щом можем за месец, значи можем и за година. Щом можем за година значи можем завинаги.

След като приключим с тестовия период можем (ако все още искаме) да започнем съвсем плавно да включваме обратно в живота си нещото, което балансираме. От огромно значение е да направим това напълно съзнателно, като усещаме и най-тънкия ефект и влияние. Това ще ни помогне да осъзнаем и почувстваме дълбоко, че преяждането и препиването ни затормозяват и вредят, че можем и с далеч по-малко. Всичко това важи и за всяка друга крайност и наше угаждане.

По този начин можем наистина да започнем да оценяваме това, което имаме. Чаша вино и парче шоколад могат да се усетят като невероятно удоволствие и да спрем точно когато сме се задоволили.

Втората чаша вече не е същата, а шоколада е изгубил вкуса си.

Няма хубава крайност, защото тя те повлича надолу. Дори да се имаш за много възвишен и да отхвърляш удоволствието в живота. Дори и тогава ти оставаш ограничен, ограничен в собствените си възприятия и разбирания.

Не удоволствието е проблема, а мярката.

И нека не забравяме, че това което потискаме – расте. Вместо да потискаш желанията си, наблюдавай ги. Виж как тази буря, този огън внезапно те заобикаля, но ако просто го наблюдаваш той не те поглъща и скоро продължава по пътя си.

Когато хванем цаката на нещата, то живота става много по-лек и приятен, защото вече нищо не ни събаря. Винаги успяваме да се задържим на въжето, а така употребяваме най-малко енергия и се съхраняваме чисти.

Да бъдем чисти. Да бъдем в баланс.