Контрол

Обожаваме контрола. Търсим го във всяка ситуация, имаме нужда от него. Той ни дава самоувереност, дава ни спокойствие. Знаем, че няма какво да стане когато водим парада. Минимизираме риска от неприятни изненади. Защитаваме позициите си докато печелим нови. Доминираме ситуацията и всички замесени. Властта е така опияняваща. Дълбоко вътре подозираме обаче, че контрола всъщност не ни принадлежи.

Контролът е илюзия. Самия факт, че търсим контрола е доказателство, че го нямаме.

Това, което наистина контролираме е себе си. Имаме контрол над своите собствени реакции, думи, движения, действия. Всичко, което е вътре в нас самите подлежи до известна степен на контрол. Всичко останало обаче - не. Повечето от нас вече са се убедили от опит в това, че нямат контрол. Не можем да контролираме приятелите си, родителите си, нито дори децата си. Можем да възпитаваме, можем да намекваме, да правим забележки или сцени. Въпреки всичко, контрола над другия човек отсъства. Всяка моментна "победа" или илюзорно изконтролирана ситуация е просто един субективен филтър, през който ума и егото гледат. Те не са валидни в света навън, а единствено вътре, в болната ни тиква.

Копнежът за контрол може да се дължи на много неща.

На първото място стой страхът. Обичайният златен медалист. Страха ни от това някой да не изконтролира и изманипулира нас самите. Атаката е най-добрата защита. Ако първим наложим собствената си рамка и "сила" ще надделеем, ще надвием противника, ще надвием опасността. Такава обаче няма. Страхливият ум обаче, не смята така.

Страха от това да изгубим контрол. Да пуснем волана. Да изключим контролния център. За ума и егото това е хаос, анархия. Равносилно е на унищожение. Страха от това да изгубим контрола може да се дължи на факта, че някога в живота си сме били насилени и безпомощни. Били сме лишени от контрол в ситуацията и това е довело до ужасен развой и огромен белег. Такива опитности са способни да ни препрограмират доживот, подсъзнателно.

Второ място заема любимият ни образ - егото. Егото ни иска да доминира. Иска да е над другия, да е нещо повече. Иска да контролира, да командва, да е висшестоящо. Когато егото успешно се наложи то се храни и расте. Порасте ли твърде много, тотално превзема човека и той остава вечно заспал. Спящ, егото контролира цялата му същност. Така контрола се превръща в източник на сила и поддръжка за егото, източник на гориво.

Бронзовия медал неочаквано грабва подсъзнанието ни. Много дълбоко в нас живее истинското знание, че ние не контролираме абсолютно нищо. Всичко във вселената и в света е отвъд контрола ни. Ние сме нищожни. Звезден прах. Това знание панира ума и егото ни. Те бясно се хвърлят да доказват неверността му, като всячески се опитват да изфабрикуват и симулират контрол.

Истината е, че животът е като огромна река. Река, която носи всички ни в една обща посока. Като листа и клонки сме сигурно по пътя си.

Илюзията за контрола - листото си мисли, че може да определи посоката на реката; клонката смята, че може да противодейства на потока.

Това не значи, че сме парцалени кукли без свободна воля. Не значи, че не определяме сами живота и съдбата си до голяма степен. Не значи, че действията ни нямат значение. Напротив. Имат.

Това значи, че контролът, който ни се ще да имаме, липсва и винаги е липсвал. Ние не само го нямаме, но не и ни трябва. Дори наранени в миналото, раната е зараснала, а белегът показва, че сме жилави. Белегът напомня, че раната се е превърнала в твърдост, в броня. Щом сме бронирани, защо да ни е страх?

Когато ние се събудим егото заспива. Веднъж будни виждаме ясно, че болната амбиция и желание за превъзходство са именно това - болест. Болест, която учи на разединение, егоизм, омраза и съперничество. Ние сме родени да бъдем здрави, не болни. Родени за радост, любов, съдействие, живот като едно цяло.

Отпускането в живота с доверие и спокойствие премахва целия товар на нуждата от контрол. Освобождава ни от цялата му тежест. Предали се на водата, тя поема нашата тежест. Вярата в натуралния поток ни дарява с истинска лекота. Благодарение на нея стигаме една идея по-близо до съвършенството.