Истинската църква

Покрай множеството традиции и ритуали провеждани през празниците можем да открием и повече за самите нас. Те ни дават възможност да разберем как мислим относно всички тях, в какво вярваме и защо действаме по определен начин.

Полезно би било да се запитаме защо? Само така ще открием истината.

Защо палим свещи, обикаляме църкви по няколко пъти в дадена посока, защо се кръстим, защо повтаряме неща, които не знаем какво означават, защо избираме да участваме в този процес? Дали не се притесняваме за репутацията си в обществото? Дали не е от просто суеверие? Или може би подозираме, че всъщност не сме били никак благи през годината и идваме с отчаяната надежда да изкупим поне малко от греховете си с една запалена свещ и мъченическо понасяне на двучасовата служба в църквата?

Ние нямаме нищо против традициите, но имаме против сляпата вяра. Вярата, която не е проверена и преживяна лично, вярата в приказки, които ни карат да се чувстваме по-добре за нас самите. Палим свещ в църквата и моментално получаваме облекчението, за което сме дошли. Получаваме фалшивото усещане за праведност. А какво правим през останалата част от годината? Дали сме толкова смирени, добри, щедри и обичащи?

Истината е, че религията е като табела.

Тя е там за да ни покаже посоката, да укаже пътя, по които да поемем, или ако сме временно объркани – пътят, по който да продължим. Религиите дават общия план, споменават ключови моменти и намекват за правилното действие. Но те са просто табели, просто инструкции. Без нашето участие, те са нищо. Ако само се доберем до тях и останем там не постигаме нищо, не стигаме до никъде. Табелата посочва посоката, след което нашето търсене започва. Ние сами трябва да търсим истината и да изследваме живота. Всеки ден и все по-дълбоко. Трите обиколки на църквата и запалената свещ си остават храна за илюзиите ни. Илюзиите, че всъщност сме духовни, че търсим, че се развиваме. В тези традиции развитие няма, те са едни и същи от векове.

Истинското развитие е в самите нас. Отговорите са в нас.

Всеки човек трябва да произведе своя собствен морален кодекс. Да не казва да или не на сляпо, а да реши каква е неговата ценностна система. Да помисли как би трябвало да се държи през всеки момент от живота си. Кое е истински правилното, коя е вярната постъпка, дали са необходими и ако да, как биха изглеждали доблестта, щедростта, любовта и търпението в нашия собствен свят?

Бог иска от нас да разсъждаваме и да мислим. Иска да преценяваме сами за себе си, защото ни е дарил с този невероятен капацитет. Ако бог искаше да сме овце, щяхме да бъдем овце, а не хора. Казват, че човекът е създаден по божия образ и подобие – щом това е така нека се запитаме дали бог сам преценява според интелекта, усета и мъдростта си или взема наготово.

Бог не е в църквата.

Бог е в нас самите.

Ние сме църквата и Бог живее там.

Истината, любовта, мъдростта – всички те са вътре в нас… и чакат да бъдат открити. За това, нека следващия път когато запалим свещ и обикаляме някой храм, нека този храм да бъде собствената ни дълбочина, собствената ни чиста същност. Тя ще ни разкрие много повече за живота от колкото всяка заучена и рецитирана готова служба.