Ескейпизъм

Наскоро говорихме за сънищата и тяхното значение. Там ставаше въпрос за тези сънища, които преживяваме докато спим. Има обаче и друг вид сънища, които ни се случват през деня, докато сме будни. Будният сън обикновено изглежда като фантазиране, игнориране, заобикаляне на настоящата реалност – най-общо казано: бягство.

Бягство, тоест Ескейпизъм.

Най-напред трябва да кажем, че ескейпизмът може да е както ужасен, така и е чудесен начин да подобрим живота си. Да четем книга, да гледаме филм, да играем игра, да тренираме, да рисуваме, да градинарстваме или готвим, да медитираме, да се откъснем за малко от действителността и да освободим мисълта си, да разперим въображението си – всичко това са прекрасни примери за позитивно бягство от реалността, което обаче носи своите дивиденти, защото ни разтоварва и ни помага. Всички имаме нужда от такива занимания, за да запазим себе си и ума си трезви и свежи. Когато обаче търсим изхода прекалено често и за прекалено дълго, то определено не го правим за невинно разтоварване, а за да избягаме от нещо.

Бягаме от живота си, бягаме от собствената си реалност, бягаме от себе си.

Ескейпизмът с други думи е неспособността ни да стоим в настоящия момент. Това е нежеланието ни да седим със себе си, с истината си. Останем ли сами тя моментално влиза в кадър, все пак тя също живее в нас. Още не си е подала носа, а ние вече търсим да се измъкнем по най-бързия начин. Неприятната, болезнената, но и необходимата истина се задава. Тя ни изглежда непосилна, като нещо, с което няма как да се преборим и затова трябва моментално да офейкаме. Причините за това наше желание могат да са безброй много, но за да се ориентирате ще посочим някои примери:

*липса на самочувствие / комплекс за малоценност* - ако в живота си до момента нямаме особени успехи и постижения, а останалите хора само затвърждават негативното ни мнение за нас самите (като не се интересуват от нас, нито ни търсят, избягват комуникация и приятелство), то останем ли насаме вероятно бързо ще търсим изход от ситуацията. И то не позитивен и траен такъв (защото дълбоко вярваме, че е невъзможен), а бърз и лесен.

*физически дискомфорт / увреденост * - ако не се чувстваме добре в кожата си, поради болки, изкривяване или мускулна слабост, то стоенето в уединение буквално би било болезнено за нас. Тогава също няма да ни се прави нещо стойностно по въпроса, като да се разтегнем добре или да развием тялото си, защото това само ще затвърди реалността, че сме слаби.

*емоционално заключване*- ако сме неспособни да изразим емоциите си, ако сме притъпени и заключени, то общуването с нашите най-близки би било същински кошмар. Да не можеш да покажеш любовта си към родител или партньор е абсолютен бич – както за самите нас така и за близките ни. В този случай трябва да бягаме толкова бързо, че да не може да ни настигне истината. А това е като да избягаш от сянката си.

*социална или сексуална незадоволеност* - когато нашата нужда от общуване (човешко, приятелско или интимно) остава незадоволена твърде често, то ние сме способни да се предадем и да приемем това, като залитнем в крайността да живеем живота си чрез други персонажи – такива от книги, филми и игри. Или такива от въображението ни.

*липса на смисъл, апатия, депресия* - когато самото ни съществуване е подложено на съмнение, защото не намираме смисъл в него и не виждаме посока, то това неминуемо води до потъване в състояния на апатия и дълбока депресия. Веднъж попаднали там, то всяка секунда в тази реалност е пропиляно време, защото все пак го усещаме напълно безсмислено. Тогава търсим вратата над която пише „ИЗХОД“ повече от всякога. Практически живеем там.

Причини за бягството бол. Как обаче може да изглежда то?

Главните форми на ескейпизма са и най-познатите – злоупотреба с алкохол, наркотици, храна, а вече и гейминга. Пием в повече за да се притъпим. Като упойка преди операцията, за да можем да се смеем дори когато ни режат. Чашката е опасна любовница, такава която пуска корени все по-надълбоко в теб. Такава която ти шепне, че любовта ви е все по-истинска и че не можете един без друг. Може да се стигне до там, че човекът омаян от нея избира смъртта пред това да напусне любовницата си. Употребяваме наркотици за да се включим на различна честота, на различно ниво на съзнание. Сякаш превключваме измерението, в което съществуваме. Там проблемът е, че може да се пристрастим към начина, по който допинга ни кара да се чувстваме, към мястото където отиваме чрез него. Храним се доста по-често и хапваме доста повече за да запълним празнините намиращи се в нас. Де да беше толкова просто, ала на тях храната не влияе – сякаш да хвърляме тонове храна в черна дупка и да очакваме, че ще се напълни. Тези празнини не се намират в стомаха ни. Прекомерното играене на игри (особено такива, в които си друг герой) пък е очевидно, защото то буквално те поставя в чужди обувки в друга вселена – ултимативното ново начало.

Когато забележим тези наклонности веднага ги разпознаваме и дори се опитваме да ги посочим на човека. Но има и други видове ескейпизъм, които много по-рядко бихме регистрирали като опит за бягство. Много от тях дори бихме похвалили и окуражили. Те са изключително тънки, което ги прави дори по-опасни.

Работохолизма например. Човекът, който работи дълги часове и почти няма време за близки и приятели и за личен живот. Отстрани дори ще бъде поздравяван от време на време за големите си усилия, за това, че осигурява сигурност за семейството си. Да, ама не. Големият работохолизъм (които не е свързан с болни амбиции или желания за доказване) представлява неуморно, постоянно бягане. Но за много то остава невидимо. По същия начин стой въпроса с прекомерното трениране. Вероятно всеки от вас познава или поне е виждал, човека който стой с часове във залата, тренира всеки ден, дори два пъти на ден. Тук разбира се изключваме професионалните атлети и хората, които са посветили живота си на това. Самите ние често сме преуморени от собствените си спортни усилия, поради любовта към спорта. Но тук не става въпрос за това, става въпрос за бягство от личната реалност, тази извън залата. Каквото и да ги чака там, то седейки в залата, тази реалност седи настрана. По същия начин, някой може да тича маратони постоянно или да кара колело с часове всеки ден. Крайността е това, което сигнализира за проблема. Такива хора също ще събират адмирациите и овациите на останалите, но какво всъщност седи зад маската на безспирното здравословно бягане? Скрит ескейпизъм е този, които изглежда полезен и ценен, а всъщност не е.

Разликата между добрия и лошия ескейпизъм е, че при добрия бягаш за здраве, а при лошия бягаш за живота си.

Бягаш от „смъртта“.

Смъртта разбира се, е образна. Тя не е реалната смърт, но се усеща толкова УЖАСНА, че дори е по-лоша от нея. Всъщност, тази смърт е истината и както обикновено, ако спреш да бягаш и се обърнеш, ако я посрещнеш очи в очи виждаш, че не е толкова страшна. Тя не е лоша, нито е добра. Тя е отвъд дуалността на живота, тя просто ти показва истинската, настояща реалност. Когато погледнем огледалото сърдим ли му се? Страх ли ни е от отражението ни? То просто ни показва това, което е. Когато решим косата си или се гримираме то е полезно. Когато сме с разбит, кървящ нос, то отново е полезно, защото виждаме какво се случва в момента. Без филтри, без лъжи. И защо тогава трябва да ни е страх от истината?

Тя, като огледало, просто ти показва къде си се оцапал, къде си се порязал, къде имаш нужда от работа.

Когато спрем да бягаме от проблемите си и започнем да се заемаме с тях един по един, те изчезват. И не просто изчезват, а се преобразяват. Една по една, нашите слабости се претопяват и трансформират в наши силности. Ниското ни самочувствие и комплекс за малоценност се превръщат в мъдрост и смирение, когато опознаем останалите и разберем, че всеки един води своите борби и носи своите несигурности. Нашият физически дискомфорт и слабост се превръщат в гъвкавост, издръжливост и сила с постоянните ни усилия в тази посока. Откриваме, че емоционалните ни бариери всъщност са държали най-ценното далеч от нас самите, с което сваляме всички огради и заграждения и отваряме сърцето си за цялата любов, радост и споделеност, от които досега сме бягали. Недостигът на приятели и любовници се превръща във високи социални умения и флиртово майсторство. Липсата на смисъл в живота ни се превръща в стремглаво и упорито търсене на собствената ни мисия.

И когато сме се справили с главните причини за бягството си, живота придобива друг вид.

Вече сме силни, не само защото можем да вдигнем повече от вчера, а защото сме направили най-големия подвиг – посрещнали сме това от което бягаме и сме победили. Вече се чувстваме добре, та не изпитваме НУЖДА от алкохол или наркотици. Тях консумираме спорадично, по повод или по собствено, трезво и осъзнато решение. Вече и не преяждаме, не само защото знаем, че увреждаме здравето си, но и защото ще развалим фигурата си за любимия човек. Така сме се превърнали в нашия собствен и напълно реален герой, защо ни е да инвестираме време във виртуалния си?

Така виждаме, че когато спрем да бягаме и започнем да действаме взимаме обратно контрола върху живота си. Нашите постоянни, автоматични и несъзнателни бягства се превръщат във временни, умишлени и осъзнати избори. Такива които вместо да ни държат в минимума, ни помагат да продължим да съществуваме в максимума.

И за финал ще изтъкнем нещо парадоксално от битието.

Когато няма от какво да бягаме, единствено остава да се отпуснем в съществуването и да я караме ден за ден, гледайки напред. В такова състояние сме напълно съзнателни за всичко случващо се около нас. Парадоксът е, че в това изключително будно състояние живота отново се превръща в сън. Буден сън, в който точно както в сънищата, нещата се случват едно след друго без дори да знаеш какво и как точно става. Логиката е седнала на задната седалка, напълно засенчена от магията в действие. Започваш да забелязваш всякакъв вид „случайности“, такива които са идеални, перфектни, оптимални и съвършени. Запознаваш се с правилните хора, появяват се лични и бизнес възможности като по часовник в най-правилния момент и те озаряват най-точните прозрения и идеи. Гледаш как всичко върви по чудесен сценарий, а някой път дори се изумяваш от собствените си действия и думи, които стават толкова спонтанно, че дори нямаш време да помислиш, а вече ги вършиш/казваш. В този момент, виждаш че и самият ти си част от този голям сценарий и всичко наистина върви по план. Тогава можеш да си напълно спокоен, че всичко е по разписание…

Затова нека посрещнем истината и нека изпълним ролята си грациозно, с радост и веселие.

И нека занапред единственото бягане, което практикуваме да е за здраве.

Да бъдем щастливи.

Да бъдем силни.