Оправданието
Днес тема на разговор е нашият вечен план Б. Нашата спасителна лодка. Комфортната, удобна и успокояваща прегръдка за чувствителното ни, крехко его. Нашата най-голяма утеха. Приятната, засищаща лъжа, която ни задоволява, снемайки цялата вина от плещите ни.
Това всъщност е Оправданието.
Оправданието е отказ от поемане на отговорност.
Това лесно може да разберем когато забележим, че при оправданията винаги някой друг или нещо различно от нас са виновни. Ние даже сме жертвите в ситуацията, ние сме потърпевшите, страдаме заради форсмажорното. Другите вероятно усещат оправданието ни, както и ние самите знаем че се оправдаваме. Но сякаш много тънко и фино, искаме да вярваме на тази си лъжа. Изброяваме толкова много детайли, представяме ситуацията изключително трудна и специфична, една на милион, чак сме изумени от развоя на събитията. Искаме да й вярваме, защото ако тя е вярна, то на нас е простено. Имайки чудесно алиби ние (и най-вече егото ни) сме спокойни, защото не изглеждаме несериозни, защото не сме нарушили обещанието си, не сме предали думата си.
Истината обаче е друга… и си я знаем.
Истината е, че ни е мързяло; че сме обещали нещо в миг на еуфория или добро настроение.. или което ни е страх да изпълним; надценили сме или сме преувеличили уменията и възможностите си; …или просто сме излъгали някого в очите. И тъй като справянето с реалността, която сме си надробили е трудно, то ние веднага избираме лесния път. Пътя, който не изисква конфронтация или признанието че ние сме кривите. Когато прибягваме до оправдания, то ние се превръщаме в малко детенце, което е уплашено от последствията и бърза да излъже за да избегне напрежението резултат на думите и действията му.
Да си като дете е необходимо и важно, но когато казваме това говорим единствено за позитивните качества на децата. Те умеят да се радват на живота, да се забавляват у него и с лекота да извършват всичките си задачи. Те са отпуснати, ведри и боравят свободно с креативността и въображението си. Всичко това е достойно за уважение и за имитация. Добре е да се стараем да сме като тях в тези отношения… ама до там.
За всичко останало трябва да бъдем зрели.
За всичко друго трябва да поемем отговорност.
Няма значение какви са причините за оправданията ни. Зрелият, достоен човек на честта винаги ще признае, че е проявил слабост. И точно там се крие силата му. Признаем ли, вече никой и нищо не са ни виновни – вече ние сме изцяло отговорни. Отговорни за обещанията си, за думите и действията си. Егото тук отново е наш неприятел, наш враг. Егото отклонява вината от себе си, защото така би се смалило, би се смирило, защото трябва да приеме, че всъщност не е спазило обещанието, нарушило е думата си, изневерило е с действието си. Точно поради тази причина въпросният зрял, осъзнат и достоен човек няма проблеми с егото си. Той отдавна е разбрал, че егото е най-голямата му патерица. Най-голямата спънка. От дълбока древност истинският мъж разчита на истината за да се коригира, за да му помогне да се надгради. Именно тя посочва всичките му слаби места, всичките му пукнатини. Разчита на себе си и на приятели/родители/учители да му посочват истината и да не толерират слабостта. А егото прави точно обратното, то те успокоява че всичко е наред за да продължиш да си слабак. То ти шепне, че е ок да си угодиш, да се наградиш, въпреки че не го заслужаваш наистина. То обаче не мисли така, то гони комфорта ти и комфортната илюзорна реалност, че си силен.
Слабият се оправдава, а силният признава.
Слабият обвинява, а силният приема.
Слабият сочи с пръст другия, а силният сочи себе си.
Истината е, че оправданията всъщност имат същата функция като бутона, който отлага алармата за в бъдеще. И също като него, те отлагат събуждането ти и навлизането обратно в света. Отлагат потенциала ти за някога напред, евентуално. Отлагат поемането на отговорност, отлагат узряването ти и преминаването на следващото стъпало.
Отлагат и развитието на собствената ти сила.
Затова нека спрем да отлагаме и да се оправдаваме, а нека поемем отговорност.
Само това ще ни направи силни.
Да бъдем силни.
