Автоматичните програми

Животът ни е изискващ. Изисква внимание, фокус, усилие. Изисква да сме нащрек, с високо вдигнат гард. След поредната среща с него се оттегляме обратно в собствения си свят, където временно можем да пуснем гарда и спокойно да се предадем. Навън сме били будни, осъзнати и наблюдателни, а сега, далеч от външните стресори, можем да се изключим и да поверим действието на автопилота си. Досущ като истинския такъв, той е просто програма.

Автопилотът ни е съвкупност от нашите автоматични програми.

Автоматичните ни програми представляват действия по подразбиране. Обичайните ни, приети поведения. Неща, които сме правили и повтаряли толкова много пъти, че дори не се подлагат под съмнение или въпрос. Превърнали са се в аксиома. Като при ученето на стихотворения - повтаряш го толкова пъти, че накрая си го наизустил. Няма мисъл, а автоматично действие.

Автоматичните ни програми могат да са както полезни за нас (хранене при чувство за глад, миене на зъби, тренировка, учене или работа по едно и също време), така и ужасно вредни (преяждане, сипване на питие по навик, използване на наркотици по инерция, порнография и т.н.). Тези примери са възможно най-базисни. Тези програми се простират до всички краища на живота ни. Автоматичните ни програми се включват винаги, когато не сме будни за случващото се, когато "заспим", минем в безсъзнание. Те могат да са причината, поради която стоим в депресия или реагираме остро, неадекватно или студено. Причината за нашето отхвърляне на чужда помощ, приятелство, съвет или любов. Могат да са причината за нашето отчуждаване и затваряне от света.

Понякога, автоматичните програми са наши подсъзнателни щитове, изградени бариери, "закрилници", които ни пазят от грубия, опасен и лош свят. Болезненият ни опит е главния администратор, които ги инсталира. След горчивите травми и нанесени щети, ума се захваща да ни брани занапред. Най-често това е прекалено и единствено налага ограничения и образува бъдещи страдания.

Можете да разпознаете ваша собствена автоматична програма, когато се хванете да правите нещо, без да знаете защо. Когато се уловите да реагирате странно, без причина. Сякаш някаква невидима сила ни тегли към въпросното действие или реакция, сякаш нещо или някой подсъзнателно ни кара да го направим.

Този някой сме самите ние. Нашият ум, които отдавна е свикнал с нас и по метода на минималното усилие ни връща във вече "доказани" поведения. Такива, които по някакъв начин свързва с награда, комфорт, сигурност, мисли си, че ни помага. Колкото и странно да звучи ума ни не винаги знае най-добре. Много от неговите решения ни ощетяват, допълнително усложнявайки ситуацията.

Да, били сме наранени. Били сме временно повредени. Вместо сляпо да слушаме ума си, нека извлечем правилните заключения, правилните уроци. Да знаем да не допускаме това следващият път. Когато се затворим и заключим у себе си, това не е свобода. Това е затвор. Килия, чийто ключ държим в ръката си, повтаряйки си колко е опасно и злокобно вън от нея.

Умът ни е параноик. Умът ни ни мисли доброто, но ни пази твърде много. Търси проблема. Намира причината за страха. Дава ни възможно най-лошия развой. Уверява ни, че е най-добре да си стоим кротко у познатото. Умът се покрива, в безопасността, а сърцето страда.

Сърцето ни е като куче. Куче, което има неизчерпаема любов за всички и иска да я подари и поднесе. Куче, което препуска бясно във всички посоки без чувство за самосъхранение. То е невинно, щедро... и обречено да бъде наранено. Когато сърцето препуска, умът се паникьосва.

Имаме шанса да живеем в мир, хармония и благодат. В състояние на доверие към света, в естествена синергия между разум и чувства, между логика и емоции, между преценка и спонтанност.

За да живеем по този начин трябва да запознаем ума и сърцето си. Да ги сприятелим и обединим. Нека спрат да бъдат две противодействащи си системи и да се слеят в една съвършенна, себеподдържаща такава. Така ще се отбраняваме както и когато трябва, без излишни притеснения и страхове. Така също, ще даряваме любовта си на правилните хора и моменти, без да се заключваме и оковаваме излишно. Така ще постигнем пълния си потенциал и ще се повдигнем до ниво, на което ни е отредено да бъдем.