Усъвършенстване

Със самото си пристигане на земята човек е нетърпелив да учи и да се развива. Стремежът му към прогрес и подобрение е абсолютно натурален. Този глад за преживявания и трупане на опит не е случаен - всеки идва тук с мисия и задачата му е да я разбере и осъществи.

Вселената е в състояние на постоянна експанзия и опознаване на себе си чрез всички живи същества. Ние, в ролята на нейно олицетворение и одухотворение, досущ й приличаме. Независимо дали осъзнаваме или не, у нас съществува същата тази нужда за надграждане и себеизследване.

Следователно, копнежът ни за самоусъвършенстване е естествен, правилен и красив.

В нас обаче, съществува известна двойнственост. От една страна имаме дълбоките си натурални влечения и любопитство, а от другата седи болната амбиция на егото. Първото е нашия път, а второто е изфабрикувана, фалшива цел.

Ако спрем за секунда и погледнем в себе си, веднага можем да разпознаем автентичните си интереси, дарби и таланти. Това са нещата, към които ни дърпа от самосебе си, нещата, които никой не ни кара да разучаваме, а ние сами търсим. Тяхното изследване, развиване и използване ни зарежда, изпълва с радост и ни прави истински щастливи.

Там се намира нашия път, нашето естествено съществуване.

Поглеждайки отново навътре, можем да видим и другите "ни" желания и аспирации. Това са влеченията на егото ни, неговите цели. Именно за това, думата "ни" в първото изречение е в кавички. Това не са наши желания. Те принадлежат на фалшивия герой живеещ в ума ни. Те целят самоусъвършенстване в името на превъзходството. Егото ги разпознава като инструмент за надмощие, като трамплин, с помощта на който да прескочи чуждото постижение. Неговата единствена цел е да каже - "Аз съм по-добър от теб". Този измамен повик за самоусъвършенстване можем да разпознаем лесно. Инвестирането на време и усилия към него са особено тягостни, изтощаващи, изнервят ни и ни правят гневни и нещастни.

Когато егото се храни, човека страда.

Когато човек се развива, егото страда.

Егото е особено гъвкаво и хитро и лесно може да се намеси и в натуралните ни дарби и таланти, заплювайки ги като свой собствени. Това би развалило цялата им магия и красота.

За да не допускаме егото до нашите натурални заложби е необходимо да разпознаем себе си като част от безкрайното вселенско изобилие. Ние не сме по-различни от птичката, която пее с ангелски глас или от цветето, което цъфти и показва съвършенство. Птичката не мисли "Аз съм най-добрият певец", както и цветето не се счита за най-красиво. Те не се състезават, а просто даряват себе си на света и допринасят за красотата му. Всеки един от нас е надарен посвоему.

Аз съм талантлив в едно, ти в друго. Аз съм птичката, а ти - цветето. Ние заедно правим света по-красив и място за състезание няма. Дори и двамата да пеем, пеем заедно.

За абсолютното развитие на нашите вродени таланти е необходимо да унищожим всяко съпротивление. Нужно е да оставим ума и егото настрана, временно изключени, да творим от сърце и душа и да оставим божественото да се прояви чрез нас.

Именно там е скрит ключът към истинската радост.