Тайните на Сърцераздиранието (Алхимия на Тъгата)

Живота на всеки един от нас, рано или късно, бива белязан от мъчни преживявания. Дори да се усеща незаслужено или нечестно, в даден момент съдбата ни сипва от чашата на страданието. Може би е дошло внезапно, може би се е задавало от известно време – няма особена разлика. Това, което реално се случва обаче е едно и също:

Сърцето ни бива ранено. Боли ужасно много, чувстваме сякаш целият ни свят рухва и губим нещо твърде специално. Губим нещо твърде лично за да е истина.

Обичайната ни реакция е да се затворим. Да се свием. Точно както правим когато нещо ни заболи или някой ни удари. Свиваме се в отчаян опит да се предпазим от последващи удари. Сърцето ни сякаш е било разкъсано и точно в този момент не сме сигурни, че ще можем да продължим напред. Мислим си, че единственият начин да се предпазим, единственият начин да се съхраним е да се затворим. Така поне ще успеем да се защитим временно. След това започва изцяло нов строеж на укрепления и предпазни стени около сърцето ни. Трябва да сме готови за евентуални нови атаки в бъдеще и не трябва да ги допускаме никога повече. Искаме да го бронираме, искаме да го предпазим завинаги.

Това обаче е фатално за нас.

Фатално е, защото по този начин се затваряме навътре. Със затварянето на сърцето си се затваряме не само за болките, но и за радостите, които света може да ни предложи. Затворено сърцето охладнява, то отслабва. Да, така може и да се предпазим от това да умрем от мъка, ала си гарантираме да умрем от липса на любов. Но дори да „умрем“ от мъка, това значи да преживеем един разпад на старото си Аз и да се изградим наново. Да умреш от мъка е като да изгориш от любов. Но изгориш ли от любов, ще се преродиш като феникс от пепелта, на това, което е било и ще се преродиш в това, което тепърва ще бъде. Буквално преживяваш вътрешна трансформация на сърцето, прераждаш се в него, пречистваш го и се подмладяваш.

Сърцето, което се затваря посредством нови бариери и по-здрава броня, остава само и се отчуждава от света. Обаче собственикът му често не разбира, че този свят е свят на любов. Свят на обмен. Свят, в който всичко което мърда, диша, мисли, лази и въобще всичко, което съществува зависи само и единствено от любовта. Всичко се храни с нея. Дали тази любов ще е под формата на светлина, на кислород, на вода, храна, споделеност, разговори, преживявания, жестове, емоции, щедрост или друго няма значение. Всичко зависи от любовта и е там благодарение на нея. Щом сърцето се затвори, то се откъсва от източника си на живот.

Парадоксално, в опита си да се предпази от нараняване то се самонаранява.

Да извадим сърцето от любовта е като да извадим рибата от водата или дървото от земята, с цел да ги предпазим. Това води единствено до разруха и нещастие.

Слава богу има нещо, което можем да направим за да превърнем всеки на пръв поглед печален момент в истинско злато. Този подход е същинска алхимия. Щом страданието ни навести е време само за едно:

Да отворим сърцето си още повече.

Противно на очакванията и на всякаква логика. Тежкото преживяване ни дава изключително интензивна енергия, а колкото по-силна е енергията, толкова по-голям потенциал носи тя. Когато сърцето ни се разкъсва ние трябва да го отворим по-широко. Това е дар, защото точно в този момент то е най-открито и най-чисто. Разкъсва се и точно като разкъсан мускул, то се захранва и поправя с още повече любов и зараства още по-голямо. По-силно. Ако успешно се справим с тази задача, то от този момент нататък сърцето ни ще може да носи и съответно да дава много повече любов. Ще може да понася още по-трудни моменти. Страданието не само ни оформя, то е материал, с който можем да се изградим и повдигнем до нови нива на съзнание, до нови нива на любов.

Отварянето на сърцето не изисква нищо повече от това да бъдем УЯЗВИМИ. Да се отворим към най-близките си и да подходим към тях със завидна искреност. Да споделим проблемите си, да им разкажем за болката си. За някои вероятно звучи страшно да се разкрият напълно или пък ненужно да натоварват някого друг с мъката си, но това са просто страхове и опасения. Истината е, че хората винаги са били отворени за тези важни, истински разговори. Душите винаги са копнеели за шанс да се свържат на дълбоко ниво, да се подкрепят и да си помогнат.

Бидейки уязвими ние показваме себе си. Оголваме душата си, показваме истинското си аз. Споделяме как се чувстваме сега, какво мислим, от какво ни е страх. Тогава маските изчезват, падат щита и доспехите. Голи сме, чисти сме, истинни сме. И точно тогава се осъществява свързването на душите. Там се изграждат и заздравят връзките помежду ни. Ако умът копнее за политически дебати или разговори за наука и технологии, то сърцето копнее именно за тези моменти на чистота, искреност и дълбочина. Моментите на отвореност с огромен потенциал за свързване и надграждане.

Колкото повече отваряме сърцето си, толкова повече ще сме способни да обичаме.

Колкото повече обичаме, толкова по-обичани ставаме.

Колкото по-уязвими сме, толкова по-магнетични ставаме.

Колкото по-наранени сме, толкова повече можем да засилим любовта в сърцата си.

Уязвимостта е изключително СИЛНА форма на Автентичност.

Уязвимостта е изключително СМЕЛА форма на Автентичност.

Когато сме наранени имаме чувството, че това е краят.

Отворим ли сърцето си виждаме, че това е едва началото.

Да бъдем смели.

Да бъдем силни.

Да бъдем любов.