Страх от непознатото
В нашата природа е да изпитваме известен страх към непознатото. Дали ще е от инстинкта ни за самосъхранение или просто от привикване с познатото, няма значение. Фактът е налице – шубе ни е. Боим се да се впуснем в неизследваните територии, боим се да прекрачим познатите граници, страх ни е от това, което ни очаква от другата страна. За съжаление този страх не е ограничен само до опасните и застрашаващи живота ни неща. Този страх касае всичко непознато.
Какво обаче става когато щастието е непознато?
За много от нас приказното детство прекарано в радост, хармония и любов със семейството си остава точно това – приказка. Дори по време на израстването си да сме имали късмет, може в юношеска или дори по-късна възраст въпросният късмет да е изтекъл. Има хора с изключително тежки съдби, чиито развой ги е белязал за цял живот. Някои са били физически, емоционално и психически използвани, малтретирани и повредени. Такъв тормоз повлиява невероятно силно и дълбоко. За някои е възможно да се заключат след такъв момент и буквално да спрат развитието си (ментално и емоционално), а други, които някак са успели да продължат се оказват завинаги обгърнати от тъмното наметало на цинизма и нещастието.
Живота придобива мрачен филтър.
Но дори да не взимаме тези крайни примери в много от нас, по неведоми пътища, страхът от непознатото се загнездва. Може би всъщност ни е страх да успеем, въпреки че твърдим обратното. Може би всеки път когато възможността за желаното ни се представи слагаме сами пръчка в спиците на колелото си. Стъпваме нарочно накриво. Саботираме се. И колкото и абсурдно да звучи на някои от вас – съвсем логично е. Ако сме такъв човек ние знаем и познаваме само това. Провала, тъгата, разочарованието, болката, травмата, неуспеха, присмеха, ограничението. С такава история ние сме напълно привикнали и „комфортни“ с неприятните емоции. За нас те са като майчин език, разбираме ги, усещаме ги, имаме висока толерантност към тях и те практически са наши приятели, стари познайници. Колкото и да боли не ни е страх, защото болката е позната.
Какво става обаче когато непознатото почука на вратата?
Кой чука? Щастието, радостта, успеха, приятелството, мекотата, топлината?
От малки сме научени да не отваряме вратата на непознати…
Въпреки, че новите гости могат да са най-доброто нещо, което ни се е случвало, ние не знаем това и ни е страх. Задават се коренно различни и непонятни за нас емоции. Всичко е толкова чуждо, толкова извънземно. Това, което не разбираме, ни плаши. Уплашени тичаме обратно към старите си познайници, плачем и отново викаме депресията си, търсим познатото. И точно така се саботираме, точно така се ограничаваме и се поддържаме на едно и също място – до под кривата круша. Именно тази е причината за омагьосаният кръг при много от нас – не знаем какво правим, но винаги се оказваме на едно и също дередже.
Ами това правим, саботираме се, защото ни е страх от хубавото.
За да унищожим този затворен цикъл са необходими единствено смелост и отпускане.
Смелостта ни е нужна за да можем да разсеем несигурността си и да преборим страховете. Нека да дадем шанс на новото, да опознаем непознатото. Всеки страх е илюзия, а всяка илюзия се разваля когато се загледаме достатъчно дълго в нея. Един път премахнали страха, втората стъпка се случва от само себе си. Отпускаме се. Отпускаме се в настоящия момент, отпускаме се в ситуацията, отпускаме се в другия човек. Замислете се, всяка добра и красива емоция ни се случва само и единствено в отпуснато състояние – удоволствието от храненето, смехът с приятели, дълбокият и интересен разговор със събеседник, сексуалният ни оргазъм, слушането на музика, правенето на изкуство и т.н.
Щом отпускането е свобода и позволяване, то натурално стигаме до извода, че нашите страхове и стари травми (най-вече умът ни) ни ограничават. Те ни стесняват, притискат, задушават.
Те ни забраняват да сме повече от това, което травмата или ниското самочувствие диктуват.
Защо ни е да слушаме вътрешен глас, който очевидно ни мрази? Защо избираме да слушаме някой, когото всеки ден ни ругае, потъпква и ограничава? Ако такъв човек дойде у живота ни, най-вероятно ще го изпъдим бързо и ще се защитим. Защо обаче не се защитаваме от вътрешния тормоз на уплашеният ни ум? Умът е наш, той ни принадлежи. Той е просто инструмент. Когато го оставим да дирижира парада, все едно се качваме в автомобила си на задната седалка и му казваме – „карай!“, като тайно се надяваме да стигнем някъде. С този подход определено няма да стигнем където искаме.
За това е крайно време да седнем на шофьорското място, където си ни е мястото. Нека запалим колата за да покараме бавно и спокойно. Когато обаче наближим непознатото и умът ни панически посегне към волана е момента да го завържем на задната седалка и да го оставим просто да наблюдава мирно през прозореца.
Да си върнем контрола.
