Самочувствие
Самочувствието представлява нашата вяра в самите себе си. То е знанието, че сме силни, достойни, заслужаващи, красиви, способни и достатъчни. То е нашия съобразен щит, нашите доспехи в социална среда и в света. То ни дарява със спокойствие и лекота.
Самочувствието е изключително важно за нормалното съществуване на всеки човек. Без него и най-малките неща в живота се превръщат в огромна трудност. Когато самочувствието липсва, липсва и нашата самоувереност, нашата сигурност, че сме подготвени за всичко, което живота може да хвърли срещу нас.
Естественото, здравословно и привлекателно самочувствие е балансирано. То е натуралното ни състояние, с което навлизаме в света. За справка можем отново да погледнем децата - те не се срамуват да бъдат себе си изцяло - да говорят когато всички мълчат, да издават странни звуци, да се запознават и сприятеляват с лекота, да споделят своето и да искат гласно чуждото. Те не се притесняват да играят сами, да пеят и танцуват. Те имат това самочувствие, защото са чисти, защото не носят обремененият ум на възрастния, скованият, обществено мислещ ум. Той заплюва такива поведения като нередни, неадекватни, притеснителни, плашещи и луди.
Споменахме, че истинското самочувствие е балансирано. Това значи да се пазим от двете му крайности - ниското самочувствие и другата крайност - арогантността.
Ниското самочувствие представлява подценяването на себе си спрямо другия, възприемането на другия като значително по-важен, по-стойностен. Това е грешна гледна точка и анализ. Да, ние можем да сме съществено по-слаби там където другия блести, но това не значи, че не го превъзхождаме другаде. Всеки има своите качества. Можем да повдигнем ниското си самочувствие по осезаем начин чрез осъзнаването на другия като част от нас, част от отбора ни. Във всяка успешна фирма, във всеки снимачен и друг екип, във всеки отбор, във всеки екипаж има хора на различен пост, с различни умения, с различаващи се възприятия и идеи. Несигурността и комплекса на микрониво, на единицата, са красотата и разнообразието на макрониво, на цялото.
От другата страна седи арогантността. Тя представлява разликата между реалната стойност на човек, и нереалната стойност, която той сам си определя. Когато говорим за арогантност, най-често откриваме и егоцентризъм. Арогантността е свръх-оценка на себе си, на Аз-а. Тя взима позицията на по-добрия, по-способния, по-важния. Арогантността е царицата на егоизма. Тя лети в облаците на самодоволството и нарцисизма. Тя е способна да потъпче всичко чуждо, всичко което има "наглостта" да й се противопостави. Тя е грозна, отблъскваща. Арогантността надува балонът на егото. Лекът за нея са скромността, смирението. Те са инструмента, който ще спука балона й, който ще я приземи отново сред простосмъртните, който вместо Отличен 6 ще й пише Среден 3.
Истината е, че хората трудно биха повярвали в нас ако самите ние не вярваме в себе си. На пръв поглед ситуацията изглежда парадоксална - как да имаме самочувствие с покритие, но да не сме арогантни?
Колкото повече намаляме егото си към здравословни размери и колкото повече оценяваме силните си страни, дарби и таланти, толкова повече ще възвръщаме естветвеното си, вродено самочувствие.
Когато разберем, че всички сме различни клони на едно и също дърво, че всички сме отделните пръсти на една и съща ръка, че всички сме един организъм, тогава можем със усмивка, радост и спокойствие да приемем качествата на другия и да оценим свойте собствени.
Родени сме, за да бъдем себе си.
Затова, нека бъдем.
