Подсъзнанието крие причината, то съдържа ключа

Имаш ли чувството, че се въртиш в кръг в романтичните си опити? Забелязваш ли повтарящи се тенденции в начините, по които отношенията ти се развиват и приключват? Действаш ли спрямо определен модел на поведение, който дирижира реакциите ти? Чудиш ли се защо не успяваш да получиш любовта, която толкова силно желаеш и знаеш, че заслужаваш?

Ако повечето отговори са положителни, то имаме добра новина – причината най-вероятно е у теб. Въпреки че последното изречение може да дойде като шамар за някои, новината наистина е добра. Добра е, защото щом причината е вътре в теб, можеш да я отстраниш. Ако тя беше отвън, мистериозна, незнайна и непонятна, то ти щеше да си вечно обречен. Слава богу, причината е вътре.

За тези от вас, които ще възразят, ще поставим една гатанка. Кое е общото между всички твой бивши гаджета и неуспешни опити? Ами единственото свързващо звено между всички тези хора, които не се познават си само и единствено ти. Тук не казваме, че останалите са били перфектни или точни за теб, вероятно не са били, защото твоето подсъзнание ги е избрало съвсем в хармония с вътрешните ти борби и неразрешени въпроси.

Подсъзнанието крие причината, то съдържа ключа.

Подсъзнанието е съвкупност от всичко, това което сме преживяли и ни е повлияло, но което седи отвъд осъзнатите ни разбирания за нас самите. Примерно, вероятно не помним първия път когато сме се изгорили в котлона или огън, но с нас е останало знанието да не правим това повече. По същия начин в подсъзнанието ни хвърлят котва хиляди опитности, които са нанесли трайни впечатления, дали са субективната си мъдрост и са оставили своята поука. Човекът е изключително умно същество с невероятен капацитет за попиване на информация, а надали има по-сгъстен период на усвояване на знания от детството ни – първите ни години. Те са период на константно запознаване с новостта и години на ежедневна, свободна, необмислена и неосъждана експериментация. Обаче този период е характерен и с нещо друго – отсъствието на каквато и да е броня – физическа, ментална и емоционална. Това са години, през които съзнанието и характера ни са крехки, чупливи и тепърва се оформят. Те представляват време на обща и фина настройка на менталното и емоционалното ни естество, а тази настройка си остава с нас много често до гроб. Тоест, това е време, в което нещо на пръв поглед малко има потенциала да ни повлияе по огромен начин завинаги. Целият този процес наподобява програмиране, т.е. задаване на определени функции, разбирания, реакции.

Неприятното при много от нас, е получаването на грешки в процеса на програмиране.

Грешката, по-позната като травма, е резултат на толкова интензивно наше преживяване, което не сме имали капацитета напълно да усвоим, да разберем и да преработим. Тоест дадена случка, която е била непосилна да посрещнем съзнателно, за това моментално я захвърляме в подсъзнанието, където не я виждаме и се правим, че я няма и не ни пречи. Да, ама не. Носим си я като товар на гърба, за който сме забравили, но чиято тежест е неправилно разпределена и неусетно ни завлича настрани. Тоест без да знаем, товара й ни тегли вляво или вдясно, което рано или късно ни връща там където вече сме били, защото се въртим в кръг заради тежестта.

Травмата е страничния ефект на болезнената опитност.

Но какво общо има детството ми с моите любовни спънки?

Детството е времето, в което сме получавали най-много любов, обръщано ни е най-много внимание и времето, в което сме научили много за любовта като цяло (макар и подсъзнателно). Тъй че има много общо. Нека погледнем някои примери:

Една от най-често срещаните травми е тази с проблемния баща. Световно позната като “daddy issues”, тази травма бива нанесена в ранното детство от бащата в семейството. Тя може да има редица различни изражения в зависимост от това дали той ги е малтретирал вербално, физически или просто е отсъствал. Такива тежки преживявания далеч не ограничават влиянието си до момичетата, те със сигурност се отразяват и на момчетата.

Момиче с такава опитност лесно развива влечение към персонажи, които напомнят за баща й. Тъй като цялото това нещо често е скрито в подсъзнанието й, тя дори не подозира защо винаги избира мъже, които или я навикват или я шамарят. Или такива, които я отбягват. При въпрос защо понася този тормоз тя вероятно ще каже, че това просто е нейният тип, че и трябва драма за да й е интересно или ще се опита да защити избора си, като обясни, че ти просто не го познаваш както тя го познава – тя вижда милата му и добра страна, просто и трябва още време за да му помогне да я изкара и навън. Ясно. В тази отчаяна и налудничава борба, момичето се мъчи да се докаже на копието на баща си като достойна за любов, желае да го вразуми и да му помогне като подсъзнателно, тя вярва, че така ще помогне на баща си, че така ще затвори цикъла. Съжалявам мила, но това най-вероятно няма да стане както си го намислила. Причината за това е, че самият мъж, когото искаш да поправиш е значително повреден, по свой, уникален начин. Мъж, който вероятно е дълбоко наранено дете, който досущ като теб, е заключен в своя собствен омагьосан кръг. В такава ситуация приличате на две, вечно въртящи се мишки, поставени в лабиринт с формата на безкрайност (😎, които се засичат в центъра за кратко, от време на време.

За едно момче пък, отсъствието на бащината фигура може да се окаже пагубно, защото тогава отсъстват примери за как би следвало да се държи той, как да подхожда с уважение към останалите, как да държи на думата си и да се труди в името на това да изхранва семейството си. Въпреки че липсата на бащата спестява много ценни примери за подражание, тя също учи и предразполага към друго – несериозност, непостоянство, бягство. Тоест ако дъщерята почва сляпо да търси баща си в любовниците си за да му помогне, то синът директно се превръща в баща си.

Такава мъчна опитност с бащата, може да не се прояви като травма, но има и друг начин, по който тя може да повлияе на любовните отношения. И това е чрез познатостта. Като много други неща, които научаваме, ние често и обичаме както сме научени, както сме свикнали. Тоест търсим и харесваме познатото. Ако познатото е да се навикваме, разправяме и да прекарваме голяма част от времето си в истерии, то не може да очакваме, че една хармонична и здрава връзка ще ни задържи – та тя не представлява абсолютно никакъв интерес за нас. Колкото и да е мил и добър нашият партньор, колкото и да го хвалят другите и дори да ни завиждат – ние сме отегчени. Въпреки романите, въпреки романтичните филми, въпреки красивите жестове на любов и милите думи - подсъзнателно си искаме познатото. А то въобще не изглежда така.

Друг пример е нещо в нас да ни нашепва, че трябва да се страхуваме от обвързване, от нещо сериозно. Когато подсъзнателно ни е шубе от това изцяло да се посветим на някого, то ние определено и действаме в съответствие с вътрешното си убеждение. Това ще рече, че ние тайно си харесваме и избираме проблемни и несигурни партньори, такива с който усещаме, че сме една порода. И тях ги е шубе – идеални сме, значи си гарантираме временността на връзката. Дори да стане така, че да развием силна любов и да се заобичаме много, то ние в един момент или саботираме връзката или просто се отказваме от нея, защото въпреки всичко винаги сме знаели, че края е въпрос на време. Преценяваме, че няма и смисъл да се борим, дали сме си достатъчно шансове, но просто и това не е бил нашият човек. Плачем и сме тъжни за изгубената си любов, но на заден план нещо е щастливо и спокойно, че пак сме се отървали. Продължаваме напред с престорената надежда, че следващия път ще стане като хората, но и тогава подсъзнанието ще вземе нещата в свой ръце. Отново затворен кръг на повтаряща се мъка.

Ако постоянно ни е било повтаряно, че сме идиоти, неудачници или боклуци и че не заслужаваме любов, то такива силно язвителни коментари (и то от най-близките ни) лесно могат да ни ограничат перманентно от радостта. Ниското самочувствие и отричането, че сме достойни и че заслужаваме любов са сигурен начин сами да взривим моста към любовта. Запознаваме се с някой, който се интересува от нас, харесва ни, търси вниманието и близостта ни. Ние също го харесваме, но изведнъж от подсъзнанието ни изплуват ред мисли, как си въобразяваме за случващото се, как никой не може да харесва нищожество като мен или пък нарочно саботираме отношенията за да предпазим другия от това да е с нас. Все пак го харесваме, а той не заслужава това…

Ако имаме ранна и объркваща сексуална опитност, то е напълно възможно тя да превърне дори най-чистата и натурална близост в нещо нередно, в нещо, което ни напомня за белега. Такива случки са способни да изпълнят цялото ни същество със срам от случилото се или страх някой да не разбере и да не ни осъди. При някой с подобно преживяване, може да се стигне до тотално отхвърляне и загърбване на интимността. При някои такива жени, оргазмът (макар че се усеща невероятно) се свързва с травмиращия опит и бива забранен – тя сама бяга от него и се отдръпва когато наближи – идва чувството на срам. Това се дължи на факта, че макар и хубав, той е свързан с нещастната опитност и това, че по време на нередния акт тя все пак може да е почувствала известна доза сексуална стимулация.

Това са едва няколко примера, а живота е безграничен във вариациите си. Кой знае колко начини има да бъдем повредени?

След тези ободряващи и радостни ментални изображения, е време да погледнем към нещо една идея по-добро: Как да ги изчистим грешките си, как да излекуваме и преработим травмата и как да излезем от омагьосаните си кръгчета.

Дойде времето за направи-си-сам частта от програмата. За този проект ще ти трябват: смелост, болезнена искреност, време и готовност да преминеш през неприятни спомени.

Сега включи анализиращия си ум. Можеш и да си записваш на лист хартия. Опитай се да си спомниш всичките случаи когато въпросната травма е повлияла на отношенията ти. Всичките саботажи. Изреди и всички замесени. Открий връзката между всички тях, открий собствената си тенденция, намери модела си, разпознай повтарящата се реакция. Разбери КАКВО точно правиш за да си попречиш, какво изражение има саботажът в твоя случай. Как изглежда той и ЗАЩО го правиш. Ама наистина защо?

Ако този подход не работи и не успяваш да откриеш причината ЗАЩО опитай с обратния вариант. Той е малко по-притеснителен и изисква болезнената ти искреност със себе си и смелостта да се гмурнеш в отговорите. Но спокойно, никой няма да знае и да разбере за това, това е твоето царство, това е твоят личен, вътрешен свят, до който само ти имаш достъп. Можеш да се отпуснеш в него. Във втория вариант директно разглеждаме травмиращия си опит. Ако си бил толкова малък/малка, че не помниш е добре да отидеш на терапевт за да ти помогне да извадиш тази информация от подсъзнанието си. Но ще предположим, че повечето от вас помнят най-сериозната си травма. И това е отлично. За да не изпитваш срама или ужаса, които идват от този спомен го разгледай отстрани, сякаш си детектив и си на местопрестъплението, сякаш гледаш запис от живота на някой друг. Анализирай всичко, което се случва, а накрая направи заключението си като отговориш на тези въпроси: как този опит ме е променил, как ме е изкривил, какво е заключил или забранил в мен, как влияе той на действията ми, от какво ме „пази“?

Когато си наясно със случаите, в които травмата се проявява си наясно с резултата, който тя гони. Можеш да стигнеш до заключението „защо“ гледайки резултата.

Ако си успял да стигнеш до „защо“ по трудния начин, то браво. И в двата варианта стигаме до заветното „защо“.

Когато знаеш ЗАЩО правиш нещо, то излиза от подсъзнанието ти и излиза наяве. Идва в светлината, идва в осъзнатото. Когато осъзнаем, че сме правили нещо лошо за нас самите, то обикновено спираме да го правим. Разрешаваме случая. Излекували сме травмата.

Този процес изисква достатъчно събрана опитност (за да съберем доказателства) и известна доза зрялост, за да позволим на процеса да се осъществи, вместо да се борим с него и да бягаме.

Аз разреших най-големият си, личен случай преди няколко месеца. Такъв случай, с който у детективските филми правиш цялата си кариера – виждаш голямата спънка, вадиш огромния трън от душата си. И си свободен. Най-сетне си свободен да обичаш. Казвам ти това, защото на мен ми се случи на 32 годишна възраст. Естествено, при всеки човек е различно, но искам да ти кажа друго. Аз винаги съм бил някой, който нищи себе си до най-малкото, търси, рови, говори със себе си и си задава въпроси, предизвиква се и анализира всичко. Но дори и човек като мен не успя да си помогне по-рано. Въпреки всичките усилия. Та идеята е, ако искаш да ускориш този процес, а не да загубиш още 5-10-20 години от живота си в лутане, отиди и поговори с някого. Психолог, терапевт, ела и поговори с нас – все тая. Просто отиди и говори открито за раната си, осмели се да я покажеш. Само така може да извадим оловото отвътре, да я зашием за да зарасне качествено. Подари си любов.

Да бъдем смели. Да бъдем свободни. Да бъдем любов.