Хумор

Жалко, че всички, които знаят как се управлява държавата, карат такси…

Хумор. Нещото, което значително подобрява живота ни, което ни кара да се смеем, да виждаме леката страна на нещата и да не се взимаме твърде на сериозно. Човешкият хумор съществува от както съществува човека, а вселенския хумор от доста по-рано. Днес ще погледнем към този така важен и ценен инструмент за пътешествието ни.

На първо място хуморът олекотява пътя ни.

Ако той отсъстваше от живота, то всичко щеше да е сериозно, сурово и неприятно. Всичко щеше да е сиво, кафяво и черно, всичко щеше да е доста по-мрачно. Когато го включим в някоя ситуация, то нещата изведнъж стават доста по-леки, по-цветни и приятни. Това значи, че смехът е дете на лекотата, той е светлината, която разсейва мрака. Хуморът е и най-добрият подход към смирението или смаляването на себе си (на Аз-а, на егото).

Чудесна идея е да се посмеем на наш гръб.

Присмивайки се на егото си, ние моментално пукаме балончето му, или поне го смаляваме. Ако се чудите какво е това балонче, то се сетете за фразата „едикойси е надут“. Надут е, защото балончето му е прекалено напомпано… и ще му се отрази отлично някой да го пукне. Най-добре е сами да си го пукаме… колкото често е необходимо. Това разбира се, е репутацията ни. Имиджът ни – колко много сме си повярвали. Ама не хубавата вяра, че можем и че заслужаваме, а кофти моментът с вярването, че сме голямата работа. Еми не сме. Сори.

Другото хубаво на това да се присмиваш на себе си е, че така няма реален потърпевш от смешките ти, тоест никой не се обижда (освен егото ти, но нека му е… малко му е). Това те прави доста приятна компания и позволява на останалите да се отпуснат и дори да се включат в майтапа на твой гръб. Хубава проверка е да видиш колко и докъде можеш да понесеш от тези бъзици. Преди да се обидиш или разсърдиш обаче се попитай – КОЙ се засяга? Само егото ти може да се засегне. За хората, които са го усмирили и надраснали всичко може да е повод за смях. Всяко едно определение може да се възприеме като забавно (стига да е забавно наистина), без да причинява какъвто и да е смут или огорчение в теб.

- Петре, помниш ли когато Шарън Стоун си кръстоса краката в „Първичен инстинкт“?

- Да! - Ама хляб забрави да купиш, нали…

Трябва обаче и да кажем, че хуморът не винаги е подходящ. Има моменти, в които е добре да оставим тъгата да бъде тъга. Има ситуации, в които бихме изпуснали възможността за много по-дълбоко свързване поради неудачна смешка. Например когато човекът срещу нас разказва за силно емоционално и сериозно свое преживяване. Тогава той търси разбиране и предоставя шанс за реално, дълбоко свързване. Обръщането на майтап на цялата тази ситуация често е способно да откаже напълно човека от по-нататъшен разговор. Някое леко хумористично вмятане тук-таме е добре дошло, но когато се говорят дълбоки и сериозни неща, то промеждутъка за смешки е изключително тънък и е висш пилотаж. Тогава е най-добре да се въздържаме от такива включвания.

Друга лоша идея е да боравим с хумора постоянно. Това ще рече, че щом си отворим устата, то почти винаги е за да кажем нещо забавно. Това поведение, въпреки позитивното си намерение, е крайно, а никоя крайност не е хубава. С него или се превръщаме в клоун или в най-добрия случай, в човекът, който забавлява, но едновременно с това се превръщаме и в човека, който никой не взима на сериозно или не иска да си общува сериозно. Може дори да притесним някои хора, които не са свикнали и това да им пречи да се отпуснат. Тоест отново сами си затваряме вратата за реална свръзка. Все пак хуморът е инструмент, а никой инструмент не е за всяка ситуация… дори и този:

Като малък много обичах математиката. Веднъж събрах целия клас… и го извадих.

Важното е никога да не губим представата за сатирата в живота си. Той е радост и тъга, трагедия и комедия. Някой път се вживяваме в играта на живота толкова много, че забравяме че само си играем. Забравяме, че сме в роля. Нека бъдем честни със себе си – колко често играем роли, колко често играем пред другите? Докато флиртуваме с нов човек, докато разказваме историите си на приятели, докато енергично обясняваме някоя случка на близки, когато се засечем със съсед или колега, та чак дори в разминаването ни с някой напълно непознат?

Някои може би ще кажат, че те не играят роли, защото са автентични. Дори и да си автентичен, твоят характер и натурални действия отново са роля, приятелю. Ти отново играеш, без дори да знаеш, че го правиш. Изиграваш ролята на себе си. И щом толкова много играем, то ние обичаме да го правим. Но нека не забравяме, че играем, защото това ни позволява винаги да имаме едно на ум за смешното в сценария и да сме нащрек за следващата добра импровизация. Ние сме страшни актьори и не спираме да играем, не слизаме от сцената, а дори когато сме сами, отново играем.

Щом и сами играем, то вътрешно знаем, че някой гледа.

Цялото небе гледа… и се забавлява искрено с човешките неволи. И то не защото отгоре са жестоки копелета, а просто защото виждат всичко достатъчно отвисоко. В това е геният на Божествената комедия. Въпреки на пръв поглед големите ни драми; въпреки същинските ни страдания. Живота на всеки от нас представлява нишка от нелепи случки и пълни абсурди. Но точно като в една майсторска пиеса, те предизвикват непредвидими обрати и водят до правилните места, там където всичко все пак завършва добре. Но пък е и доста забавно за гледане…

Тъй че ако нещо не ти е смешно, то не го гледаш достатъчно отвисоко.

И нека през новата година не взимаме ролите си твърде на сериозно, защото това би попречило на искреното ни забавление.

Както и да не забравяме, че отхвърлянето на черния хумор е форма на расизъм.

Да бъдем радостни.